(За по-силен драматичен момент, моля, пуснете предложената във видеото мелодия заедно с текста! Преминете през него спокойно, без да бързате! Ако разполагате със слушалки, ползвайте ги! Желая ви да намерите и да бъдете намерени!)



     Пейката беше потопена в слънчева пролетна атмосфера. На затоплените ѝ дъски седеше човек. Птича песен изпълваше прозрачния въздух и стари кестенови дървета разгръщаха младите си листа.

     *

     Човекът затвори очи.

 

     Кестеновите листа се развиха и станаха наситено зелени.

     Цветовете вързаха плод.

     Плодът узря и заедно с листата окапа на земята.

     Дойде студ, падна сняг…

     Дърветата престаряха, изсъхнаха и нови фиданки заеха местата им. Те също остаряха, изпращайки поколения с техните

     желания,

     стремежи,

     идеи,

     идеологии...

     Меняха се порядките,

     разбиранията,

     строеве следваха един след друг...

     Остаряваха нации и замираха.

     Основаваха се нови.

     Цивилизации достигаха своя апогей

     и се погубваха.

     Континенти променяха очертанията си, издигаха се, спадаха, разцепваха се,

     давайки ново лице на Земята.

     Земята остаряваше…

     Планети неизбежно вървяха към своя край, достигаха го.

     Появяваха се нови…

     Изменяха се планетарни системи, рушаха се.

     Сформираха се нови…

     Остаряваха галактики, умираха.

     Образуваха се нови…

     Остаряваха светове…

     Сътворяваха се нови…
    

     Но в нито един от тях нямаше покой, нямаше дом за Това, Което Остава.

     *

     Човекът отвори очи.

 

     Беше светло.

     Беше топло.

     Беше спокойно.

 

     В очите му се появи благодарност,

     а на устните му – радостна усмивка.

 

     Това, Което Остава, беше потърсило Себе Си.

какво работиш, та имаш време да търсиш себе си?
Нощен пазач ли си?